вход, регистрирай се

Цитати

Въведени са общо 9628 цитата от 2386 заглавия.

На фара никой изобщо не разбра колко много съм плакал, както по-късно никой изобщо не узна, че мислех за Дориш като за ангел. Много разговаряхме помежду си, но не и за да си кажем най-важното. Не можехме да поемем риска от сближаване, стигаше ни проклятието, че не можем да избягаме един от друг. Вярно е също, че някои неща могат да се кажат едва когато станат други или поне когато имат вече друго значение.
В деня, когато Дориш дойде, онова място вече ме беше обсебило, както беше обсебило другите пазачи на фара, и аз вече не плачех и не усещах пясъка по тялото си. Не бях избягнал и слепотата на пазачите на фара, слепота, която помрачаваше всички цветове с изключение на синьото. На фара всичко беше винаги само синьо, искрящо при слънчево време, наситено при дъжд, бледо при мъгла, рехаво при вятър, плътно при мрак, винаги само синьо, синеещо море, синееща скала, синееща пяна, в онова място всички неща бяха пагубно сини.
Въздух няма! Блатна смрад
трови всеки порив искрен.
Вълци стадото пасат,
колкото и да не искам!

Фактът си остава факт.
Стадна психика ме мъчи.
И спасителният акт
е един – да се увълча.
Слепота

През очакване горещо
толкова любов напусто!
Мъча се да кажа нещо,
повален от силно чувство.

Не желаят и не слушат,
в погледа им - бариери.
Като охлюви се гушат
в къщички от недоверие.

Ех, утеха, в чаша вино,
и юмрук ударил маса,
и една сълза безсилна.
Нищо повече. Това съм.
Решение

Ида с гняв мълчалив, който устните хапе,
с тази горда ирония пак!
Догматично безсмислие, стига ме зяпа,
отмести се, туловище с мрак!

Върху светлия гръб на простора ще пиша
колко пъти съм бил без простор,
колко пъти едва ли не спирах да дишам
в многостенен, невидим затвор.

Ида, въпреки мерзкото ято от клюки.
Силен риск и по косъм върви.
Не открия ли пълна със слънце пролука -
ще помисля как други могли са с глави!
И утре този свят ще е спасен,
но пак доброто няма да запомни.
Умора

Когато ми е тежко - няма как
на лист хартия да не се изплача!
За миналото вкопчен като рак,
пресявам и премислям колко знача.

Жестоко съди съвестта и дълг
след много свои грешки плащам скъпо.
Върти ме неизменен, грозен кръг,
а радостта забражда черна кърпа.

Ограбват ме секундите дошли -
направо, нагло и без обяснение.
За чужд хатър безсмислено боли
и лей кръвта си моето търпение.

Лежи - окъпан в него всеки стих,
на въжделенията рожба слаба.
Така се уморих и примирих,
че все едно е кой ще ме ограби.
Талант

Остава тази зверска болка,
родена от непритежание.
Какво е цел? Какво посока?
След кучешкото си ридание
пияни стъпки влача бавно.
И с камъка на ругатнята
замервам стълбове и къщи,
прострелвам гарваново ято
от мисли все едни и същи.
Разсъмване над Царевец

Утрото разпъна шатър ален.
Царственото слънце се показа.
Царевец, пожарен и печален,
Царевец със болка нещо каза…

Виждам истина под меч заспала.
Тихо, ветрове, не я будете!
Сънните скали разруха гали.
Съмват Царевец и вековете.

Плач завоен Янтра продължава
както нескончаемото време…
В страшна дрямка слънцето засява
паметно и златокръвно семе.
Предпазливост

Медузата на моето предчувствие
ме парна пак,
когато плувах най-спокойно
в зеленото море на две очи.
Видях присъдата
и не от страх,
и не от нежелание,
а просто от вродена предпазливост,
престанах да целувам устните,
за да не ме премаже колелото
на най-прекрасното
на най-баналното:
"Обичам те!"
Зимна самота

На прозореца почука
клон оголен, зимен клон,
понавя ми малко скука
и заглъхна като стон.

Зимата в стъкла студени,
нарисувала цветя,
се протегна уморено
и снежинки завъртя.

Зъзне недоспало вятър
като часовой на пост.
Незаключена вратата
чака ненадеен гост.
Уют

Тягостно се разпростира умора,
от старостта вее студ.
Скри отшумелите речи и спорове
психиатричен уют.
Не вярвам на жалкия, делничен кръг,
Макар че неволно из него въртя се.
Обтягам на чувството силния лък
и мисъл-стрела надалеч се понася.
Така далеч, както вярата може,
така надалеч, както може мечта.
из Лирика от Николай Колев
от NeDa, 22.03.20 в 23:32, Рейтинг: 0
Самота

Празно, кухо,
сънно, глухо.
И една муха бръмчи.
Самотея… Самотея…
Дяволче пред мен клечи
и в очите ми се смее.
Празно, кухо,
сънно, глухо.
Цялата земя мълчи.
из Лирика от Николай Колев
от NeDa, 22.03.20 в 23:27, Рейтинг: 0
На 12 септември в полунощ слънцето за последен път бе високо. На 8 октомври към обедните часове за последен път видяхме последните му проблясъци през тази календарна година. При 85 градуса северна ширина навлизахме в най-дългата полярна нощ, прекарана до днес от живо човешко същество. На 26 октомври вече не можеше да се прави разлика между часовете през деня и през нощта.
Никакви заболявания. Нашия лекар е спокоен. Всички обаче заболяхме от една "тиха" болест, по-скоро внушение. Смятахме, че сега е моментът да заздравим косите си. Всички бяхме обзети от манията да бръснем главите си. Естествено, "жътвата" не бе особено резултатна.
Зимата не бе особено студена. Минималните температури достигаха около 40 градуса под нулата.
"Уиндуърд" издига флага и бавно влиза е пристанището. Още преди котвата да е напълно спусната, понасяме се с Йохансен към телеграфната станция.
Стигаме кея. Не е останало много нещо от предишния ни вид на разбойници и все пак доста сме се променили. Никой не ни познава...
Телеграфната станция. Поставям на масата голям куп телеграми с молба да бъдат изпратени колкото е възможно по-бързо. Може би стотина телеграми, една или две от които значително по-дълги.
Началникът на станцията ме поглежда изпитателно и разтваря купа. Когато погледът му спира на подписа на първата телеграма, изведнъж лицето му се променя. Той се обръща и избързва до телеграфистката на масата. Когато се връща при мен, цялото му лице грее и той сърдечно ме приветства. Телеграмите ще бъдат изпратени бързо, казва той, но ще трябва да минат дни и нощи, докато бъдат начукани една по една на малкия телеграфен апарат. В това време се чуват и първите равномерни тракания: първата телеграма поемаше своя път. Съобщаваше, че двама членове на Норвежката полярна експедиция са се завърнали и че "Фрам" трябва да бъде очакван през есента.
Често ми казва, че много държи да пристигнем в Норвегия преди "Фрам", защото знае какво би значело за моите близки появата на "Фрам" без нас.
Наистина, по света са станали чудновати работи. най-напред през тази година били открити лъчи, с помощта на които можете да направите немислими досега фотографии. Попаднал в тялото куршум също можел да бъде фотографиран. Научаваме след това, че японците победили китайците, и още много други неща. Забележителен е и интересът, който светът започва да проявява към арктическите области.
Започва разговорът на английски.
Джексън: - Безкрайно се радвам да ви видя.
- Благодаря, и аз също.
- С кораб ли сте?
- Не, моят кораб не е тук.
- Колко души сте?
- Имам само един другар, той е долу край брега.
Докато разговаряме, вървим към сушата. Смятам, че ме е познал или че поне предполага кой може да бъде този самотник. Не допускам, че иначе така би посрещнал един съвършено непознат човек. Изведнъж обаче той се сепва, гледа ме изпитателно и виква:
- Не сте ли Нансен?
- Да, аз съм.
- Боже господи, как се радвам да ви видя!
Той улавя ръката ми, стисва я още веднъж, цялото му лице показва вълнение и радост от неочакваната среща.
- Откъде идвате? - пита той.
- Напуснах "Фрам" на 84 градуса северна ширина, след което две години бяхме влачени от течението, и достигнах до 86 градуса и 15', когато променихме посоката, за да достигнем Францйосифова земя. Бяхме принудени да прекараме зимата някъде на север и сега сме на път за Шпицберген.
- Поздравявам ви от все сърце. Направили сте голямо пътешествие. Радвам се, че съм първият, който може да ви поздрави при завръщането.
Още един път той поема ръката ми и стиска сърдечно. По-топло посрещане не бих могъл да намеря.
В днешно време хората знаят цената на всичко, но не знаят стойността на нищо.
"-Ех, колко е хубаво да се живее!-провикна се Пипи и протегна краката си,докъдето можеха да стигнат."
...Но красотата, истинската красота свършва там, където започва интелигентността. Интелектът сам по себе си е вече едно допълнение и затова нарушава хармонията на всяко лице. Започне ли да мисли човек, лицето му веднага се превръща само в нос или само в чело, или в някаква друга подобна уродливост. Вземи изтъкнатите представители на която щеш хуманитарна наука. Колко са противни...
Интересуват се как си прекарвам времето. Казвам им, че понякога просто седя и мисля. Но не им казвам за какво. Карам ги да си блъскат главите. Казвам им, че понякога ми е приятно да вдигна глава, ей така, и да ловя дъждовните капки с езика си.
"Има време за всяко нещо. Да. Време за събаряне и време за градене. Да. Време за мълчание и време за говорене."
"... ние не можем да понасяме у хората недостатъците, които притежаваме сами."
Коровиев и Азазело бяха свалили фраковете до масата, редом с тях седеше, разбира се, и котаракът, който не беше пожелал да се раздели с папийонката си, въпреки че тя се беше превърнала направо в мръсна дрипа. Маргарита с олюляване отиде до масата и се опря на нея. Воланд пак й направи знак да се приближи и да седне до него.
— Е, много ли ви измъчихме? — попита Воланд.
— О, не, месир — отвърна, но едва чуто Маргарита.
— Ноблес оближ — обади се котаракът и наля на Маргарита някаква прозрачна течност във винена чаша.
— Водка ли е? — попита тихо Маргарита.
Котаракът подскочи на стола от обида.
— Но моля ви, кралице — изхриптя той, — как бих си позволил да налея на една дама водка? Това е чист спирт!
— Чакай да помисля — каза Пипи. — Може да пишеш така: „Помогнете ни, инак ще загинем. Без енфие два дни изнемогваме на този остров.“
— Но, Пипи, как ще пишем такова нещо — упрекна я Томи. — Това не е вярно.
— Кое именно? — попита Пипи.
— Не може да пишем „без енфие“.
— Тъй ли? — учуди се Пипи. — Ти имаш ли енфие?
— Не — отговори Томи.
— А Аника има ли енфие?
— Не, разбира се, но …
— А аз имам ли енфие? — продължаваше Пипи.
— Не — възрази Томи, — но ние изобщо не употребяваме енфие.
— Да, именно затова искам и да напишеш: „Без енфие два дни…“
— Сигурен съм, че ако го напишем, хората ще помислят, че употребяваме енфие — упорствуваше Томи.
— Слушай, Томи — каза Пипи, — отговори ми на един въпрос: кои хора най-често остават без енфие? Онези, които го употребяват или тези, които не го употребяват?
— Тези, които не го употребяват, разбира се — отговори Томи.
— Е, тогава какво се опъваш? — заключи Пипи. — Пиши, каквото ти казвам.
"-Все още съм луда. Толкова е приятно под дъжда. Страшно обичам да се разхождам, когато вали.
-Не мисля,че на мен би ми харесало - каза той.
- Може да ти хареса ако опиташ.
- Никога не съм опитвал.
Тя облиза устните си.
-Дъждът дори има приятен вкус.
-Какво, искаш да опиташ всичко поне веднъж, така ли? - попита той
-Понякога и два пъти."
Когато често се срещаме с дадени хора, те стават част от живота ни. И като станат част от живота ни, започват да се опитват да го променят. И се сърдят, когато не правим това, което те изискват от нас. Понеже всеки си мисли, че знае как другият трябва да живее живота си, но всъщност никой не знае как трябва да живее своя собствен.
из Алхимикът от Паулу Коелю
от gergan75, 22.04.10 в 19:54, Рейтинг: 9
"- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света..."
Недей да се поддаваш на отчаянието. Това ще ти попречи да говориш със сърцето си. Само едно нещо прави мечтата невъзможна: страхът от неуспех.
из Алхимикът от Паулу Коелю
от gergan75, 22.04.10 в 22:49, Рейтинг: 9
"С цялата си несигурност, в едно съм сигурен: под най-горния пласт на своята слабохарактерност хората искат да бъдат добри и да ги обичат. Повечето им пороци практически са опит да стигнат по най-късия път до обичта. Стигне ли човек до смъртта, нищо, че е бил може би способен, с влияние, гениален, умира ли необичан, животът му положително изглежда провал, а самата смърт — смразяващ ужас. И ми се струва, че ако вие или аз трябва да избираме между два пътя на мисълта и действието, длъжни сме да помним, че ще умрем, следователно нека се опитаме да живеем така, че нашата смърт да не носи облекчение на света."
из На изток от Рая от Джон Стайнбек
от gergan75, 22.04.10 в 22:40, Рейтинг: 8
"Когато едно дете за първи път изобличи възрастните, когато в сериозната му главица за първи път се вмъкне истината, че възрастните не са божествено всезнаещи, че преценките им не винаги са мъдри, а мисленето правилно и присъдите справедливи, неговият свят изведнъж се оказва в паническа пустота. Боговете се катурват, сигурността изчезва. И което е най-важното: боговете не падат постепенно, а с трясък, стават на парчета или потъват дълбоко в зеления жабуняк. Непосилна работа е да ги издигаш наново, те вече никога не изпускат същия блясък. И светът на детето никога повече не възвръща предишната си цялост. Мъчително е такова израстване."
из На изток от Рая от Джон Стайнбек
от gergan75, 22.04.10 в 21:38, Рейтинг: 8
Ще се срещнем там, където няма тъмнина.
из 1984 от Джордж Оруел
от AVIS, 03.09.10 в 22:04, Рейтинг: 7
"Но очите са слепи? Човек трябва да търси със сърцето си."
Когато всички дни станат еднакви, това означава, че хората са престанали да забелязват хубавите неща в живота.
из Алхимикът от Паулу Коелю
от gergan75, 22.04.10 в 19:59, Рейтинг: 7
...в света винаги има двама души,които се търсят било сред пустинята,било в големите градове. А когато се открият и очите им се срещнат, миналото и бъдещето вече изгубват всякакво значение, съществува само този момент и тая невероятна увереност, че всички неща под слънцето са написани от една и съща Ръка. Ръката,която събужда Любовта и която е създала сродна душа за всеки,който работи,почива и търси съкровища под слънцето. Защото, ако не беше така,мечтите на човешката раса нямаше да имат никакъв смисъл.
из Алхимикът от Паулу Коелю
от gergan75, 22.04.10 в 21:29, Рейтинг: 7
В същия миг в кабинета влезе жена с униформена куртка и фуражка, с черна пола и платненки. От чантичката на колана си жената извади бяло квадратче и тетрадка и попита:
- Тука ли е "Вариете"? Светкавична. Разпишете се.
Варенуха драсна в тетрадката на жената някаква заврънкулка и щом вратата хлопна подире и, разпечати квадратчето.
Като прочете телеграмата, той премига и подаде квадратчето на Римски.
В телеграмата пишеше следното: "Ялта "Вариете" Москва Днес единайсет и половина криминалната милиция се яви кестеняв горнище пижама панталон без обувки психопат се представя Лиходеев директор "Вариете" Пратете светкавична ялтенска милиция къде директорът Лиходеев."
- Те ти, булка, Спасовден! - възкликна Римски и добави - Още една изненада!
Най-хубавите книги, осъзна той, ти казват онова, което вече знаеш.
из 1984 от Джордж Оруел
от zuzi, 21.06.11 в 21:38, Рейтинг: 7