вход, регистрирай се

Цитати

Въведени са общо 9552 цитата от 2376 заглавия.

Още от потъването на "Индюранс" знаехме, че рано или късно, когато достигнем края на леденото поле, ще бъдем принудени, за да се спасим, да направим с лодките преход в открития океан. Месеци преди това бях изчислил курсовете и разстоянията до различни острови в Южния океан, както и до самият нос Хорн - да го вземат дяволите!
Полегат припек. Реката мие неговите глезени в корито от гъст върбалак. По гладките бели камъни на Беленката не се виждат жени да простират чисто пране. Из усукания от орехи, черници и сливи пояс надзъртат селските къщи. Едни от тях, със съсухрени покриви и заглъбнали в бурени прустове, приличат на старици, склопили отколе очи, но, кой знае защо, непогребани още. Други къщи, които дремят през всичките дни на десмицата, днес, в неделя са пристигнали от града стопани, кърмени някога в техните люлки, и тези къщи ближат сега своите рани. Личи си кои къщи живеят с постоянна тукашна грижа, кои заран бързат да издоят козите навреме, а вечер преди да заспят, си говорят дълго с тишината.
В най-горния край на селото е училището.
Кукуройко изгаси телевизора. Излезе навън. Щурчетата наплитаха звезден пашкул. Откъм реката жаби късаха копринените нишки на селската тишина. Към дерето дръннаха кози звънчета, сякаш общоселски стенен часовник отмйери часа. Хладинка...
- Наследство е от моя пра-прадядо Георги. Казвали му Небесния Георги, щото сегиз-тогиз се качвал на върха на Райския дъб. Тогава дъбът трябва да е бил на седемстотин-осемстотин години, щом сега е на хиляда години. Седял Георги по три дни и три нощи сред гъстата шума. Не се виждал отдолу, но знаели, че е горе, щото от тумбата на Дядо Трак се забелязвали бялата кърпа на главата му и бялата му риза. Баща му го канел отдолу да слезе. Жена му го викала да се прибере вкъщи. Децата му се молели да се спусне, а той - глух и ням, седял горе, докато очите му се насищали на дневни и нощни гледки. После слизал и сякаш нищо не е било, започвал пак да оре и копа, да храни добитъка и да реже дърва за огнището. Подпитали го какво е видял горе. Усмихвал се той и казвал: "Много нещо видях, ама нямам думи да го опиша!". "Ами защо ти е видяното, като не можеш да го опишеш?" - задявали го. "Що ли? Щото небесните гледки се простират в една голяма ливада в мене. Газя си из тая ливада, кося в нея, копни надига, и мие хубаво!..."
Излязох в края на града. Зачках дано някой спре и ме вземе. Профучаха много, накрая един спря тежка товарна кола. "Закъде?" - викна ми от шумната кабина. "За дефилето." - отвърнах аз. "Качвай се!" - махна ми с ръка. "Имам местенце с бунгало - обясних на шофьора. - Та днеска ми щукна да ида. Не съм стъпвал от месец. А пролетта - бърза. Сигурно има какво да се копне, да се подреже, да се загърли." "Сигурно - съгласи се шофьорът. - Хладна е пролетта, но не стои на едно място. Я виж маковете - окичиха полето!"
Тази забележка за маковете ми се стори като чужда за грубото, насечено от много бръчки лице на шофьора. Изгаси цигара той и въздъхна: "Нямам аз вилно място. На село родната ми къща потъна до колене в земята. Жена ми уж е от село, а за село и за земя не иска да чуе. Хубаво щеше да бъде да отскачаме от време на време, дето се вика дори за кураж на къщата и на потъналите в бучиниш сливи."
Ами какъв дявол е славейчето! Настройва свирката си заран. Сипят се какви ли не звукове! Живот се захваща! Звънят наковални. Козарят подсвирва на стопаните да изкарват козите. Селската камбана отзвънява нещо весело или тъжно. Каруци и талиги дрънчат гласовито. Напяват звънчета по козите шии. А над всичко това се плакне в небето кукуригането на петлите. Славеят слуша, слуша и отвземе не чистите звуци, а техните отзвънки. Те пó прилягат на езичето му. От клепането на косите взема "чуи-чуи". От козаря "фиу-фиу". От камбаната - "блин-блин-н-н". От каруците и талигите - "чо-чо-чфии". От петлите -"ку-клюи-у-у". Омеши се всичко туй в мъничката славеева звънарничка и още посреднощ се крепне тя в клоните на ореха и звънне, и писне, и обае света...
Изучих свирнята на всички пилета...
Имах тая дарба комай за себе си само. От време на време Даскалът ме викаше в училището да показвам на децата как свирят различните птици. Понякога в кръчмата посвирвах на нашенци. И... толкоз.
Прикривах се е синори, шубраци и горички цели часове. и разбрах, че чучулигата не перпели винаги с едни и същи трели. Рано напролет песента ѝ бълбука като поточе. Шумата на дърветата е още млада и не въздъхва глухо и тежко на вятъра, а подсвирва. Върбовите клонки шепнат гальовно, като влюбена жена. Дъбът, неотърсил още ланшна шума, нарежда като стар мърморко. Тополките подсвирват момчешки - хем несръчно, хем самоуверено. И чучулигата, дядо Матьо, се вслушва във всички тези звуци, наглася свирнята си по тях, А когато зашушнат зрели ниви, прибавя в песента си и едно плавно, унесено "шир-ир-ри-и-и, шир-ир-ри-и".
Та като бях насаме тогава с природата, взех да се вслушвам в гласовете на птиците. Хората ги слушат навяра: "Гу-гу, ку-ку, фиу-фиу" и така нататък. И в приказките тъй им предават гласовете. А то не е тъй. Най-напред взех да разграничавам, че птиците с едни звуци се подвикват, с други отпъждат, с трети се галят или сърдят и със съвсем други се хвалят или окайват. И всяко пиле прави тия неща по свой начин.
Допуснал си големи грешки, Димо. Първата е, че не си изложил тия безценни работи пред нашенци. Ти не си бил наясно по едно важно нещо - в сиромашията и в трудния живот на нашенци им требаше и мъничко чудачество, за да живеят истински. Нали затуй им тъкмях плашила, мислех и мисля още разни щуротии, макар да съм вече дърто магаре.
Както знаеш, дядо Матьо, преди години се бях увлякъл по една особена работа. Щурах се из дерета, сипеи и сечища. Дирех интересни корени и вити-повити клончета. Цяла библия четях в тяхното битие. Клоните, прежурени от лятна засуха, кършени от тежък замръз, ръфани от кълвачи, ранявани от брадви, пъшкали, пеели, проклинали, а понякога и на молба го удряли за милост и за пощада. Не било по-лено и на корените. В подземното царство също се воюва безспир. Тръгне коренчето, засрещне го камък. Подлъже го сипей. Помами го пясък. Вкопчи го глина. Гъне се, пъшка, подлага гръбче, протяга ръце, коленичи коренчето. Ето - така корените и клоните поради тези живи мъки издокарвали от само себе си разни фигурки на животни, на птици и хора.
В памет на всички сърцати хора и кучета, участвали в експедицията на Шакълтън.
"Избрах аз и моите приятели да живеем пред това да умрем... Силно вярвам, че стремежът към изследване на непознатото е в природата на всеки човек. Единственият истински провал е този стремеж да не бъде последван"
Ърнест Шакълтън
Противно на всички очаквания, Шакълтън успял да завърши своята експедиция, без да загуби нито един човек от екипажа си.
В топлото септемврийско зазоряване черницата шушнела. В градинката пред къщата тлеели като въглени повторно изникнали и нацъфтели латинки. Котка прекосила двора и го разполовила със зеления елмаз на очите си.
"Лагер на търпението" щял да бъде новата база на екипажа през следващите три месеца и половина.
... Останалите прекарвали времето си, като четяли "Енциклопедия Британика", а после се изпитвали взаимно.
Аз съм футуролог

Като изтърсени от кош,
валят звезди. Изящна вечер.
И без понятие за грош
спи половината човечество.
Милиарди влюбени не спят -
от сън и разум се изключват.
Не спи Дежурният по Свят -
той бди. И препрочита Тютчев.
(Дежурството е лек, но кръст -
понеже няма много работа...
С приспивен микроземетръс
Дежурните се забавляват.)

И пак е ден. Добре върви
опитомената галактика.
В града е шумно - с'еst la vie!*
но никой не напредва с лакти:
тук всеки има и талант,
и възпитание на Гьоте.
За всички тук е оправдан
един античен израз - "gotini".
И аз съм тук! Но не - така
сама, не както нявга - някоя...
На раменете ми - ръка:
интелигентна, нежна, яка!

А пътят - опнат като нерв.
Животът - пак неразгадаем!
Последният милиционер
над Омир слънчево ридае...

*Това е животът (фр.)
Махмурлук

Неврози. Микроинфаркти.
Гърмят бушон след бушон.
Пие се като в Антарктика.
До състояние гьон.
Булевардът

Под дебели подметки и проза
дреме есенно жълт тротоар.
На разсъмване всичко е розово -
за петнайсет минути макар.

Своя автомобилен оркестър
вдъхновен дирижира денят.
И цъфтят в суматохата кестени.
Прецъфтяват. И пак цъфтят.

Аз ги имам за съученици -
тия честни дървета - на пост
пред вековната наша традиция
да ме чакат на Орлов мост.

Дефилират милион непознати -
Димитрова, Николов, Петров...
И повикана по телепатия,
бърза новата ми любов.

Булеварда с лиричния ритъм
аз не сменям за Шанз Елизе -
тук почиват след дългото скитане
уморените ми нозе.

Този факт е световно известен -
че на "Руски" започва денят.
И цъфтят в суматохата кестени.
Прецъфтяват...
И пак цъфтят!
Сто години суета

След дивите димни безредици,
типични за новия бит,
аз тихичко идвам на себе си.
Но някой е паднал убит.

Поставен е кръст на любовите,
що бяха до гроб - до една.
Но зеят безкрьстни гробовете
и даже са без имена.

А ето и мойте ненависти -
под братска могила от прах,
размесен с пороци и навици,
които, уви, надживях.

Те вярно ме следваха приживе
и честно загинаха - в бой.
Прощавайте, черепи - рижави
от мътния глинен порой.

Тук някъде, в мойте околности,
тревясва цял век суета.
Прощавайте, скъпи покойници,
разумно забравени там.
Ще се стъмни, скоро ще се стъмни...
Ту неясна птица прехвърчи
и въртоп по улици бездънни
се разпенва в птичите очи,
ту грамадни лъскави дървета
метнат сянка, дълга като нощ,
и прерязва пъпа на небето
облак тесен и червенокож.

И се ражда - тъмното я ражда -
кротка и подпряна на юмрук,
пишеща до мене - нощна жажда
някому да кажеш:
Аз съм тук.
В днешно време хората знаят цената на всичко, но не знаят стойността на нищо.
"-Ех, колко е хубаво да се живее!-провикна се Пипи и протегна краката си,докъдето можеха да стигнат."
...Но красотата, истинската красота свършва там, където започва интелигентността. Интелектът сам по себе си е вече едно допълнение и затова нарушава хармонията на всяко лице. Започне ли да мисли човек, лицето му веднага се превръща само в нос или само в чело, или в някаква друга подобна уродливост. Вземи изтъкнатите представители на която щеш хуманитарна наука. Колко са противни...
Интересуват се как си прекарвам времето. Казвам им, че понякога просто седя и мисля. Но не им казвам за какво. Карам ги да си блъскат главите. Казвам им, че понякога ми е приятно да вдигна глава, ей така, и да ловя дъждовните капки с езика си.
"Има време за всяко нещо. Да. Време за събаряне и време за градене. Да. Време за мълчание и време за говорене."
"... ние не можем да понасяме у хората недостатъците, които притежаваме сами."
"-Все още съм луда. Толкова е приятно под дъжда. Страшно обичам да се разхождам, когато вали.
-Не мисля,че на мен би ми харесало - каза той.
- Може да ти хареса ако опиташ.
- Никога не съм опитвал.
Тя облиза устните си.
-Дъждът дори има приятен вкус.
-Какво, искаш да опиташ всичко поне веднъж, така ли? - попита той
-Понякога и два пъти."
— Чакай да помисля — каза Пипи. — Може да пишеш така: „Помогнете ни, инак ще загинем. Без енфие два дни изнемогваме на този остров.“
— Но, Пипи, как ще пишем такова нещо — упрекна я Томи. — Това не е вярно.
— Кое именно? — попита Пипи.
— Не може да пишем „без енфие“.
— Тъй ли? — учуди се Пипи. — Ти имаш ли енфие?
— Не — отговори Томи.
— А Аника има ли енфие?
— Не, разбира се, но …
— А аз имам ли енфие? — продължаваше Пипи.
— Не — възрази Томи, — но ние изобщо не употребяваме енфие.
— Да, именно затова искам и да напишеш: „Без енфие два дни…“
— Сигурен съм, че ако го напишем, хората ще помислят, че употребяваме енфие — упорствуваше Томи.
— Слушай, Томи — каза Пипи, — отговори ми на един въпрос: кои хора най-често остават без енфие? Онези, които го употребяват или тези, които не го употребяват?
— Тези, които не го употребяват, разбира се — отговори Томи.
— Е, тогава какво се опъваш? — заключи Пипи. — Пиши, каквото ти казвам.
Коровиев и Азазело бяха свалили фраковете до масата, редом с тях седеше, разбира се, и котаракът, който не беше пожелал да се раздели с папийонката си, въпреки че тя се беше превърнала направо в мръсна дрипа. Маргарита с олюляване отиде до масата и се опря на нея. Воланд пак й направи знак да се приближи и да седне до него.
— Е, много ли ви измъчихме? — попита Воланд.
— О, не, месир — отвърна, но едва чуто Маргарита.
— Ноблес оближ — обади се котаракът и наля на Маргарита някаква прозрачна течност във винена чаша.
— Водка ли е? — попита тихо Маргарита.
Котаракът подскочи на стола от обида.
— Но моля ви, кралице — изхриптя той, — как бих си позволил да налея на една дама водка? Това е чист спирт!
"- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света..."
Когато често се срещаме с дадени хора, те стават част от живота ни. И като станат част от живота ни, започват да се опитват да го променят. И се сърдят, когато не правим това, което те изискват от нас. Понеже всеки си мисли, че знае как другият трябва да живее живота си, но всъщност никой не знае как трябва да живее своя собствен.
из Алхимикът от Паулу Коелю
от gergan75, 22.04.10 в 19:54, Рейтинг: 9
Недей да се поддаваш на отчаянието. Това ще ти попречи да говориш със сърцето си. Само едно нещо прави мечтата невъзможна: страхът от неуспех.
из Алхимикът от Паулу Коелю
от gergan75, 22.04.10 в 22:49, Рейтинг: 9
"Когато едно дете за първи път изобличи възрастните, когато в сериозната му главица за първи път се вмъкне истината, че възрастните не са божествено всезнаещи, че преценките им не винаги са мъдри, а мисленето правилно и присъдите справедливи, неговият свят изведнъж се оказва в паническа пустота. Боговете се катурват, сигурността изчезва. И което е най-важното: боговете не падат постепенно, а с трясък, стават на парчета или потъват дълбоко в зеления жабуняк. Непосилна работа е да ги издигаш наново, те вече никога не изпускат същия блясък. И светът на детето никога повече не възвръща предишната си цялост. Мъчително е такова израстване."
из На изток от Рая от Джон Стайнбек
от gergan75, 22.04.10 в 21:38, Рейтинг: 8
"С цялата си несигурност, в едно съм сигурен: под най-горния пласт на своята слабохарактерност хората искат да бъдат добри и да ги обичат. Повечето им пороци практически са опит да стигнат по най-късия път до обичта. Стигне ли човек до смъртта, нищо, че е бил може би способен, с влияние, гениален, умира ли необичан, животът му положително изглежда провал, а самата смърт — смразяващ ужас. И ми се струва, че ако вие или аз трябва да избираме между два пътя на мисълта и действието, длъжни сме да помним, че ще умрем, следователно нека се опитаме да живеем така, че нашата смърт да не носи облекчение на света."
из На изток от Рая от Джон Стайнбек
от gergan75, 22.04.10 в 22:40, Рейтинг: 8
...в света винаги има двама души,които се търсят било сред пустинята,било в големите градове. А когато се открият и очите им се срещнат, миналото и бъдещето вече изгубват всякакво значение, съществува само този момент и тая невероятна увереност, че всички неща под слънцето са написани от една и съща Ръка. Ръката,която събужда Любовта и която е създала сродна душа за всеки,който работи,почива и търси съкровища под слънцето. Защото, ако не беше така,мечтите на човешката раса нямаше да имат никакъв смисъл.
из Алхимикът от Паулу Коелю
от gergan75, 22.04.10 в 21:29, Рейтинг: 7
И аз лесно бих простила неговата гордост, ако не беше засегнал моята.
"Пипи тръгна по улицата. С единия си крак стъпваше на ръба на тротоара, а с другия — на паважа. Томи и Аника я проследиха с очи, докато се скри от погледа им. След малко тя се върна. Сега пък вървеше заднишком. Правеше го, за да си спести обръщането, когато тръгваше обратно към дома. Пипи стигна до портата на Томи и Аника и спря. Децата мълчаливо се разглеждаха. Най-сетне Томи попита:
— Защо вървиш заднишком?
— Защо вървя заднишком ли? — възкликна Пипи. — Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да върви както си иска?"
Когато всички дни станат еднакви, това означава, че хората са престанали да забелязват хубавите неща в живота.
из Алхимикът от Паулу Коелю
от gergan75, 22.04.10 в 19:59, Рейтинг: 7
Ще се срещнем там, където няма тъмнина.
из 1984 от Джордж Оруел
от AVIS, 03.09.10 в 22:04, Рейтинг: 7
В същия миг в кабинета влезе жена с униформена куртка и фуражка, с черна пола и платненки. От чантичката на колана си жената извади бяло квадратче и тетрадка и попита:
- Тука ли е "Вариете"? Светкавична. Разпишете се.
Варенуха драсна в тетрадката на жената някаква заврънкулка и щом вратата хлопна подире и, разпечати квадратчето.
Като прочете телеграмата, той премига и подаде квадратчето на Римски.
В телеграмата пишеше следното: "Ялта "Вариете" Москва Днес единайсет и половина криминалната милиция се яви кестеняв горнище пижама панталон без обувки психопат се представя Лиходеев директор "Вариете" Пратете светкавична ялтенска милиция къде директорът Лиходеев."
- Те ти, булка, Спасовден! - възкликна Римски и добави - Още една изненада!